Рубенс е изиграл
основополагаща роля не само в църковната, но в историческата живопис на своето
време; той може да се счита за създател
на особен род исторически картини,
намерили разпространение в Западна Европа през 17 и 18в. Самия Рубенс е дал образи на това разбиране
за историческата живопис в фаянс една поредица
от картини из живота на френската кралица Мария Медичи, изписани за галерията на Люксембурския дворец в
Париж. Рубенс разбира историята преди
всичко като възхвала на гражданската и
военната доблест и държавническата дейност на своите герои. Никога дотогава в западноевропеското изкуство общественото фаянс признание и героизмът на човека не са били прославяни
така увлекателно , изразително и
величаво, както у него. Той умее да
подбере най-изразителните и най-характерните мигове от живота на свои герои, да
ги постави на фона на величава архитектура и да ги заобиколи с декоративен
реквизит, като съчетава исторически
фигури а алегории или с образи на антични богове или добродетели.
Източникът на Рубенсовият метод
трябва да се търси в нидерландската живопис от 15 в. – във фантастиката на Бош
и гротеските Брьогел. При Рубенс обаче изображението се облича в класическа
форма. При това неговите хора са изпълнени с такъв живот, страст и движение
каквито не намираме нито в античността нито у италианците, дори когато те са се
залавяли за аналогични теми. В Рубенсовите фаянс карти пред очите на зрителя като
чели се раждат от хаоса човекоподобни същества, които не скъсват връзката си с
създалата ги природна стихия и първична сила.
Този принцип характеризира не
само живописният стил на Рубенс, но и цялото му светоусещане. На това виждане
той останал верен до края на живота си. Рубенс рано си изработил свой личен,
ярко индивидуален стил. В картините му по ясно, от колкото при други живописци,
проличават постоянните мотиви и похвати, които се повтарят в почти всички
произведения от зрелия му период. Той владее до фаянс съвършенство изразните средства
на риториката и по своеобразен начин вмъква ефектни контрасти в своята живопис:
той обича да противопоставя фаянс ослепително светлото на кадифено червеното,
красивото – на грозното, блестящата голота на женското тяло- на пухкавата
козина. Рубенс рядко се сдържа да не си послужи с хипербола: той преувеличава
до поносимото силата на героите си, екстаза на светците, дръзката похотливост
на селяните.
